УСПЕШНИТЕ

Асен Блатечки: „Моторите ми дават най-истинското усещане за свобода“
22.01.2015

Говорим си непосредствено след спектакъла „Моцарт и Салиери“ в Русе. Все още непоел си дъх от представлението, сменящ сценичния костюм с ежедневните дрехи, Блатечки е толкова впечатляващо естествен, че се стъписвам от контраста на това, което виждам и всичко, което съм чула и прочела за него. Започнахме на „Вие“ и завършихме на „ти“. Малко внезапно приключихме с въпросите и отговорите заради феновете, които го чакаха отвън за снимки и автографи.

 

Още преди да направя това интервю, реших, че ще е позитивно, ще говорим за нещата, които карат Асен Блатечки да се усмихне, за поводите му да каже, че е успял в това, с което се е захванал. Замислих се за ролите, в които съм го гледала и почти всички са мрачни, на лоши момчета, направо злодейски. „Неговият“ Салиери ме накара да го съжалявам…И все пак първият ми въпрос беше:

 

Какво Ви радва?

 

Много неща ме радват в този живот. Радват ме приятелите ми, децата ми (б.р. Блатечки има две децадъщеря и син). Радва ме хубав филм, книга. В тези години всичко съм си правил сам – и хубаво, и лошо – все сам съм си го правил. И няма на кого да се сърдя. Но пък приятелите ми са едно от най-важните неща в живота. Може би след семейството те са ми най-хубавото, което имам. Даже, казвам го смело, но напълно съзнателноаз съм щастлив, че имам такива приятели. Достатъчно ми е да знам, че те са там някъде и, че са ми приятели. Че мога да ги потърся и да съм сигурен, че ще ги намеря.

 

Как ги оценявате във времето?

 

А, какво да ги оценявам. Те сами се оценяват и отсяват. Тези, които не са ми изневерили, които са там, където искам да знам, че сате са хората, на които вярвам. Знам, че има няколко човека, на които да разчитам (чука на дърво), макар и да не се виждаме много често. Те също знаят, че дори да не сме се чували с месеци, знаят къде и как да ме намерят, а аз да им дам това, което очакват от мен.

 

Междувременно деца започват да чукат по вратата на гримьорната за снимки и автографи. Блатечки излиза, прави няколко снимки, подписва се на два-три тефтера и моли да го изчакат още няколко минути.

 

В едно интервю разказвате за няколко шамара от Стефан Данаилов. С какво Ви „обогатиха“?:)

 

Ох, да бяха един-два… Те бяха много,  поне десет. И как да не ме „обогатят“:) … беше на снимки, част от сценария си беше този шамар, уж единствен. Обаче по време на дублите – първи, втори, трети. Изплющя ми много сериозни шамари, между другото. Ама и много дубли направихме. А Мастъра има тежка ръка, даже много тежка. Но пък и аз не се обаждам, мълча си, а той ми бие шамарите, ама си ми ги бие, а аз си мълча… снимаме си… В края на снимките дойде, тупна ме, ама вече по леко, и ми каза: „Ей, държелив си! Това ако беше с някой друг колега, да е `оревал махалата!“. Та с това признание на Стефан Данаилов се „обогатих“ от тия тупанициJ Но пък това ни е работата.

 

Случвало ли ви се е Вие да „удряте шамар“ на някого, за да го извадите от ситуация?

 

Не говорим за физическото усилие тук, нали? Иначе, да, налагало ми се е „да разтърся някого“, за да го върна към действителността. Това съм го правил с мои много близки приятели, колеги, защото най – тъпото в нашата професия, и особено тук в България, е да си повярваш, че си нещо голямо. И тогава губиш връзката с реалния свят. В такива случаи ми се е налагало „да приземявам“. Но пак казвам – това са мои много близки хора, на които държа. Принципно мога да кажа на всеки какво мисля за него, но не винаги е необходимо. Заради това „шамарите за приземяване“ са само за хора, на които искам да го направя, на които държа и са важни за мен.

 

Ако не ми е достатъчно близък човекът, то не съм аз този, който трябва да го направи, защото няма да съм авторитет пред него.

 

Какво Ви събра с Калин Врачански?

 

Преди „Стъклен дом“ не го познавах, защото сме от различни поколения. Той е 10 години по-малък от мен. Но неговото отношение към работата ме привлече. Нали знаеш, че като откриха12-те плочки с шумерска писменост и успяха да ги разчетат, на 11 от тях бяха бакалски сметки, на последната беше трактат колко са лоши младите и как нищо не става от тях. Та и при мен е така – младите колеги, тези от следващото поколение, от което е и Калин, ги смятам за по-незаинтересовани, не чак толкова добри. Но Калин беше един от хората, които имаха моите усещания за нашата професия. Това първо ни свърза. После се оказа, че и двамата сме луди по мотори, имаме и общи възгледи.

 

Моторите ли са това, което Ви разтоварва?

 

Моторите, поне за мен, е най-силното чувство за свобода, което мога да преживея. Така го чувствам аз. Карам и уиндсърф, но там усещането е по-различно. Пак има свобода, но там летиш с вятъра. Харесвам уиндсърфа, защото е комплексен спорт. Но и колкото и добър да си, каквато и техника да притежаваш, ако няма вятър – не тръгваш. Там си ведно с природата.

 

Каква е ролята на актьорите, за да променят мисленето на публиката?

 

Ролята на хората на изкуството е никога да не са съгласни на първо място с управляващите, които и да са те. Винаги! Генерално! Артистите (художници, писатели, творци като цяло) не бива да са съгласни със системата. Те би трябвало да са будни хора, които „ръчкат“ народа към развитие – всякакъв вид развитие. В никакъв случай не трябва да сочим с пръст, но трябва да задаваме въпроси и да държим хората будни.

 

Какво искаш да попиташ министъра на културата?

 

Искам да го питам защо в 2015 година нашият бюджет за култура 0,4% от БВП, а бюджетът за културата след Втората световна война в Япония е 9%. Германия, след като е капитулирала и трябва да плати на целия свят, все пак отделя 7% от общия БВП за култура, а Финландия, която също е от губещите, в първите години след войната отделя 8%. Защото техните полици много добре знаят, че за да има държава, за да има народ, някой трябва да построи тази държава.

 

И не става въпрос само за тухли и бетон, а за народ, който да има дух, за да продължи тази държава да съществува. А за да го има този дух, трябва да има култура. В другия случай, това което виждаме у нас - НИЕ (ти, аз, децата ни) се превръщаме в популация на тази територия.

 

От другата страна на вратата на гримьорната глъчката става все по-силна. Приключваме интервюто с още много незададени въпроси...

Тони Димитрова: „Безкрайно вярвам в любовта”
Маестро Найден Тодоров: „Русе е град, който обвързва и омагьосва”
АКЦЕНТИ



КАЛЕНДАР
НАЙ-ЧЕТЕНО

© 2014 Ruse Plus.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design